> Ping Pong : Milena Burjena, poèmes bilingues, bulgare /​ français

Ping Pong : Milena Burjena, poèmes bilingues, bulgare /​ français

Par | 2018-06-23T11:00:38+00:00 3 juin 2018|Catégories : Essais & Chroniques, Milena Burjeva|

Traduit du bul­gare par Païssy Hristov.

 

Je n’ai pas le temps d’être

un papillon éphé­mère :

des arrêts m’attendent

à moi­tié nus, déchi­rés,

des pri­son­niers tendent la main –

me demandent du pain…

 

 

 

Нямамвремедасъм                                            

еднодневна пеперуда :

чакат ме спирки

полуголи и раздрани,

затворници ръцете си протягат

 да ги храня…

*  *  *

 

Je ne sais vers où conti­nuer,

j’ai oublié par où j’ai pas­sé.

Je me rebelle contre les ami­tiés,

les gens unis,

je marche, sui­vie du vent,

sui­vie du Néant.

Pourquoi le mou­ve­ment des gens

ne serait-il qu’un balan­ce­ment

pareil à celui des plantes aqua­tiques ?!

Qui s’est ingé­nié de pri­ver nos mondes asser­vis

du droit de salut ?!

Si tu pars, tu sera tou­jours seul.

*  *  *

 

Не зная накъде да продължа,

забравих от къде съм минала.

Бунтовница съм аз срещу приятелствата,

свързаните хора,вървя,

след мен идва вятърът,

след мен идва Нищото.

Защо човешкото движение

да бъде само някакво поклащане

подобно водните растения?!

Кой измислил е да нямат право на спасение

закрепостените ни светове?!

Тръгнеш ли ще бъдеш сам.

 

*  *  *

 

LA MAISON AUX REVENANTS                      

Je saute par-des­sus mes semaines

comme à tra­vers des cer­ceaux en feu,

les années, tels des vieillards impuis­sants,

s’affalent sur moi ;

en fait, je tourne dans une pièce

aux murs en pierre,

et j’ai au-des­sus de ma tête

un toit immense – au lieu du ciel.

Les mai­son­nettes au-des­sous sont vivantes,

elles ont les che­veux blancs et fins

qui touchent la terre ;

à moi­tié vêtues de lierre,

elles se parlent.

Les reve­nants se parlent aus­si…

Ils se racontent des vies…

Ma vie ?! … C’est eux.

Chaque jour je les salue machi­na­le­ment,

je me suis faite à leurs ordres.

Les libres, où sont-ils ?!

Je m’enracine len­te­ment dans le sol

et je devien­drai bien­tôt un arbre creux

qui ne meurt jamais.

Et je racon­te­rai des his­toires, moi aus­si.

 

*  *  *

 

КЪЩАТА НА ПРИЗРАЦИ

 

Прескачам през седмиците си

като през огнени обръчи,

немощни старци –

години се свличат върху ми,

а всъщност обикалям стая

с каменни стени

над главата ми не е небе,

а е безкраен покрив…

Малките къщи под него са живи

с дълги до земята

бели и слаби коси,

полуоблечени в брашляни,говорят си.

Говорят си. Призраци…

Разказват нечии животи…

Моят живот?! … Са те.

Всеки ден ги поздравявам машинално,

свикнала съм да ме направляват.

Свободните къде са?!

Аз бавно се вкоренявам в пръстта

и ще бъда скоро изкурубено дърво,

което не умира никога.

И също ще разказвам.

 

 

 

 

*  *  *

 

La mer a englou­ti mon récon­fort.

Les mains sales et égra­ti­gnées, je grim­pais

et je cueillais tout ce qui

était enve­lop­pé dans un bour­geon,

je met­tais en pièces ceux qui

s’étaient dra­pés dans leur pen­sées ;

je fouillais les plus hon­nêtes

(les men­teurs m’échappaient).

Jusqu’au moment où je me vis devant la mer,

calme, englou­tis­sante,

dont je ne peux voir le début.

Le bout est devant moi.

Paisible, ram­pant à mes pieds,

il m’attend.

 

*  *  *

 

Морето е погълнало утехата ми.

А аз пълзях с изподрани, мръсни ръце

и късах всичко в пъпка увито,

раздирах всички загърнати в мислите си,

пребърквах най- честните

/​лъжците ми бягаха/​.

Докато пред мен застана морето-

спокойно и давещо-

на което не мога да видя началото.

Краят е пред мен.

Тих, пълзящ  в краката ми.

Той ме очаква.

 

 

 

 

*  *  *

 

La peine n’est jamais en vacances.

Telle une vieille sourde

elle marche sur le ciel

et laisse s’échapper

ses foudres pré­cieux.

Elle n’entend que la voix de la mort.

*  *  *

 

 

Мъката няма ваканция.

Като глуха старица

тя върви по небето

и без да иска изпуска

безценните си мълнии.

Чува единствено гласа на смъртта.

 

*  *  *

 

LES GENS DE PIERRE

 

L’été, tel un char­bon, est louche.

Il me prend pour une dan­seuse sur braise.

Mais je ne peux plus dan­ser

dans les pru­nelles du feu dévas­té.

Il n’y a plus ni Dieu,

ni vicaire.

La terre, mâchée, est déjà cra­chée

par une baleine qui nous a rache­tés.

C’est aux cœurs des amou­reux

qu’elle a deman­dé du feu

pour son allu­mette,

et elle l’a jetée sur nous,

les inflam­mables,

les gens de pierre.

 

Collage de  © Ghislaine Lejard

*  *  *

 

КАМЕННИТЕ

 

Лятотоекатовъглен. Кривогледо.

Струва му се, че съм нестинарка.

Но не мога вече да танцувам

в зениците на съсипания огън.

Вече няма нито Бог,

нито заместник.

Земята е предъвкана, изплюта

от някой кит откупил ни,

запалил клечка от сърцата на влюбените

и я хвърлил върху нас-

неспособните да горим-

Каменните.

X