Traduit du bul­gare par Païssy Hristov.

 

Je n’ai pas le temps d’être

un papil­lon éphémère :

des arrêts m’attendent

à moitié nus, déchirés,

des pris­on­niers ten­dent la main –

me deman­dent du pain…

 

 

 

Нямам време да съм 

еднодневна пеперуда:

чакат ме спирки

полуголи и раздрани,

затворници ръцете си протягат

 да ги храня…

*  *  *

 

Je ne sais vers où continuer,

j’ai oublié par où j’ai passé.

Je me rebelle con­tre les amitiés,

les gens unis,

je marche, suiv­ie du vent,

suiv­ie du Néant.

Pourquoi le mou­ve­ment des gens

ne serait-il qu’un balancement

pareil à celui des plantes aquatiques ?!

Qui s’est ingénié de priv­er nos mon­des asservis

du droit de salut ?!

Si tu pars, tu sera tou­jours seul.

*  *  *

 

Не зная накъде да продължа,

забравих от къде съм минала.

Бунтовница съм аз срещу приятелствата,

свързаните хора,вървя,

след мен идва вятърът,

след мен идва Нищото.

Защо човешкото движение

да бъде само някакво поклащане

подобно водните растения?!

Кой измислил е да нямат право на спасение

закрепостените ни светове?!

Тръгнеш ли ще бъдеш сам.

 

*  *  *

 

LA MAISON AUX REVENANTS 

Je saute par-dessus mes semaines

comme à tra­vers des cerceaux en feu,

les années, tels des vieil­lards impuissants,

s’affalent sur moi ;

en fait, je tourne dans une pièce

aux murs en pierre,

et j’ai au-dessus de ma tête

un toit immense – au lieu du ciel.

Les maison­nettes au-dessous sont vivantes,

elles ont les cheveux blancs et fins

qui touchent la terre ;

à moitié vêtues de lierre,

elles se parlent.

Les revenants se par­lent aussi…

Ils se racon­tent des vies…

Ma vie ?! … C’est eux.

Chaque jour je les salue machinalement,

je me suis faite à leurs ordres.

Les libres, où sont-ils ?!

Je m’enracine lente­ment dans le sol

et je deviendrai bien­tôt un arbre creux

qui ne meurt jamais.

Et je racon­terai des his­toires, moi aussi.

 

*  *  *

 

КЪЩАТА НА ПРИЗРАЦИ

 

Прескачам през седмиците си

като през огнени обръчи,

немощни старци -

години се свличат върху ми,

а всъщност обикалям стая

с каменни стени

над главата ми не е небе,

а е безкраен покрив…

Малките къщи под него са живи

с дълги до земята

бели и слаби коси,

полуоблечени в брашляни,говорят си.

Говорят си. Призраци…

Разказват нечии животи…

Моят живот?! … Са те.

Всеки ден ги поздравявам машинално,

свикнала съм да ме направляват.

Свободните къде са?!

Аз бавно се вкоренявам в пръстта

и ще бъда скоро изкурубено дърво,

което не умира никога.

И също ще разказвам.

 

 

 

 

*  *  *

 

La mer a englouti mon réconfort.

Les mains sales et égratignées, je grimpais

et je cueil­lais tout ce qui

était envelop­pé dans un bourgeon,

je met­tais en pièces ceux qui

s’étaient drapés dans leur pensées ;

je fouil­lais les plus honnêtes

(les menteurs m’échappaient).

Jusqu’au moment où je me vis devant la mer,

calme, engloutis­sante,

dont je ne peux voir le début.

Le bout est devant moi.

Pais­i­ble, ram­pant à mes pieds,

il m’attend.

 

*  *  *

 

Морето е погълнало утехата ми.

А аз пълзях с изподрани, мръсни ръце

и късах всичко в пъпка увито,

раздирах всички загърнати в мислите си,

пребърквах най- честните

/лъжците ми бягаха/.

Докато пред мен застана морето-

спокойно и давещо-

на което не мога да видя началото.

Краят е пред мен.

Тих, пълзящ  в краката ми.

Той ме очаква.

 

 

 

 

*  *  *

 

La peine n’est jamais en vacances.

Telle une vieille sourde

elle marche sur le ciel

et laisse s’échapper

ses foudres précieux.

Elle n’entend que la voix de la mort.

*  *  *

 

 

Мъката няма ваканция.

Като глуха старица

тя върви по небето

и без да иска изпуска

безценните си мълнии.

Чува единствено гласа на смъртта.

 

*  *  *

 

LES GENS DE PIERRE

 

L’été, tel un char­bon, est louche.

Il me prend pour une danseuse sur braise.

Mais je ne peux plus danser

dans les prunelles du feu dévasté.

Il n’y a plus ni Dieu,

ni vicaire.

La terre, mâchée, est déjà crachée

par une baleine qui nous a rachetés.

C’est aux cœurs des amoureux

qu’elle a demandé du feu

pour son allumette,

et elle l’a jetée sur nous,

les inflam­ma­bles,

les gens de pierre.

 

Col­lage de  © Ghis­laine Lejard

*  *  *

 

КАМЕННИТЕ

 

Лятотоекатовъглен. Кривогледо.

Струва му се, че съм нестинарка.

Но не мога вече да танцувам

в зениците на съсипания огън.

Вече няма нито Бог,

нито заместник.

Земята е предъвкана, изплюта

от някой кит откупил ни,

запалил клечка от сърцата на влюбените

и я хвърлил върху нас-

неспособните да горим-

Каменните.